10th of December

Rain,
Dark, infinite clouds.
Education. Spiritual Manners.
Crescent, Coltrane,
And dusk yields to peace of mind.

Космос и Огън

Отправям към космоса същото хипнотично съзерцание, както когато изследвам огъня с поглед.

Battlestar Galactica

Хората създават Силоните, роботи. Дотук добре. Роботите нападат човечеството и почти напълно го унищожават. Оцелелите търсят убежище на няколкото космически станции. Напрежението нараства още повече, когато става ясно, че Силоните вече могат да приемат човешки образи и се внедряват сред хората. Предлага се идеята, че Бог е решил да заличи човешкия род заради всичките му прегрешения. Всъщност, предателят на човечеството е съблазнен от изкусителната жена-робот, която копнее да бъде обичана. Дали съвестта му непрекъснато показва образа й или тя наистина е поставила чип в главата му - всеки сам ще реши. Капитанът на бойния кораб Battlestar Galactica решава да поведе останките от човешкия род на отдалечена планета, извън границите на познатия космос, наречена Земя, 13тата колония, за която пишело в свещените писания :О
























В самия край на филма, обаче, президентът изразява дълбокото съмнение, че тази планета Земя всъщност не съществува. Капитанът отвръща, че е по-добре хората да имат някаква надежда и цел в живота, отколкото никаква. Този обрат във филма наистина заинтригува. Смятам да погледам и сериала. Sci-fi филмите привличат вниманието ни с така жадуваните гледки от космоса, технологическото бъдеще и срещите с чужди цивилизации. Струва ми се, че човешкото същество не може да понесе самотното съществувание в една безкрайна самотна вселена.
"Той застана пред Слънцето и му каза: Ти, велика Звезда! Каква щеше да бъде радостта ти, ако ги нямаше тези, за които светиш!" из Тъй рече Заратустра.

Inglorious Basterds (4.9/10)

Исках да кажа, че за мен последният филм на Тарантино е едно разочарование. Не че е блестял с нещо особено след Pulp Fiction...
И все пак във филма има нещо, което ме кара да не съжалявам, че съм го гледал изобщо - Christoph Waltz в ролята на полковник Hans Landa е неотразим (thumbz up)














ps а, да, хареса ми и онзи филм във филма, който бяха направили за младия герой, който играеше едно време в Goodbye Lenin...

Бяла пеперуда

Излизам на двора преди малко и виждам една бяла пеперуда. Приклякам и протягам внимателно ръка. Тя се движи в хаотични кръгове около мен. Аз започвам тихо да я викам - казвам й, че е красива. Замислям се, че пеперудите обикновено се страхуват от хората. Въпреки това упорствам в очакването си. Кръговете се стесняват. Увереността ми расте. Аз не мърдам. Бялата пеперуда каца на ръката ми, изследва я. Отлита и отново се връща. Усмихвам се и се прибирам в стаята си. 23 август, третият ден след новолунието.

На вълка врата...

"На вълка врата му е дебел, защото сам си върши работата."

Не знам защо напоследък тази идея упорито циркулира в мислите ми!

House of Usher, 1960

От известно време се каня и днес изгледах тази стилна екранизация по готическата приказка за падението на един род и лудостта на неговите наследници от Едгар Алън По.
Винсент Прайс е забележителен."Предлагам ви да си заминете. Не? Умрете с нас тогава!” Така съветва той младия годеник, който се опитва се да спаси любимата Мадлен от съдбата й да бъде част от вековната лудост и морално падение на своя род. За момент имам чувството, че страданията поне на младото момиче могат да бъдат пречистени в любовта й, но това е едно твърде слабо усещане...”She has the madness”, казва брат й; ужасът на саморазрушението явно няма край. Ужас, който се простира над изгубилата му всякаква сила воля за промяна. Тази атмосфера на обреченост е подсилена от изтънчения в играта си Прайс, примирения със съдбата си иконом и потъпканата в слабостта си Мадлен.
Макар вече да сме свикнали с доста по-силни във въздействието си съвременни хоръри, впечатлението за, бих казал, моментите на наивност придава особен привкус на този екземпляр от 60-те.
В огнен колапс прогнилият организъм на къщата завлича останките на обитателите си в отвъдното...

Особено любими моменти – Винсънт Прайс свири на лютня в пристъп на меланхолия. Сънят на годеника.

Vincent Price

Неделя

Аз наблюдавам и се опитвам да изследвам напоследък един особен аспект на времето, а именно – неговото качество. Съществува един ден в седмицата, в който има нещо особено, което човек не може достатъчно да осъзнае, без да отдаде най-малкото един кратък коментар. Това е Неделята. Това е денят, в който човек сякаш иска да се потопи в душата си. Това е денят, който дава едно успокоение на блуждаещото съзнание и кара сърцето ни да се стреми към усамотение. Градовете и селата са утихнали, улиците събират прахоляк, а нескритата радост на птиците е по-осезаема. Днешната неделя дори предоставя едно допълнително очарование, което само уверената в настъпването си пролет може да внесе. Докато се унасям в следобедна дрямка, краткият дъжд засилва ароматите на разцъфтелите дървета, а чисто белите им цветове като че ли отвличат вниманието на пчелите от лилавите нюанси - които е по-скоро трудно да подминеш без да им се възхитиш - на непознат за мен дървесен вид. Тази невинност кара предимно безразличния към околната среда Аз да изпадне, така да се каже, в известно противоречие, особено в дните на намаляващата луна...

Христос воскресе!

Händler der vier Jahreszeiten

Какво искате от живота?
Как искате да го живеете?
Доволни ли сте от това, което сте и което правите?
Намирате ли смисъл в ежедневието си. Обвинявате ли някой или нещо, ако това, което се случва с вас, не ви харесва?
Колко посредственост и безразличие можете да понесете?
Наистина ли обичате тази/този до вас?
Усещате ли този смътен страх, че може би някой ден ще спрете да я/го обичате?
Страхувате ли се, че може да я/го загубите?
Или можеж би съвестта ви е достатъчно чиста? Може ли съвестта да бъде "достатъчно" неопетнена? Или и тя съществува извън черно-бялата зона?
Може би сте безстрашни защото не страдате от угризения?
Доколко сте откровени?
Отчайвате ли се лесно? Какво ви води за ръка в отчаянието? Подскачате ли игриво по пътя натам?
А може би имате прекалено много неизпълнени желания?
Колко е прекалено много?
Ето това са прекалено много въпроси.
Между другото филма на Фасбиндер много ми хареса.
Решението на Ханс да напусне света може би не решава проблемите му, но освен част от живота, това е и основен похват в трагедиите.
Досега (от това, което съм гледал) Фасбиндер не дава на героите си разрешение или път различни от смъртта. Циничен е и добре изобличава.
Честита нова незапочнала, както обичаме с Ilias да казваме, година :)

Lars von Trier "The Element of Crime"

Първият му филм. Резултатът е впечатляващ. Хареса ми. Визуално работата е изпипана; няколко момента, при които възкликнах - ах! Влиянието на Тарковски е осезателно, макар и да липсва топлината, с която руснака представя това, което иска да каже, но, разбира се, тук се имаме пред себе си представител на северноевропейското човечество, съвсем друга история и чувствителност - това е тема на друго обсъждане. Film noir - да. Все пак оставам с чувството, че пред нас е представено нещо, което няма за цел да ни представи нещо повече от форма. Посланието липсва...Аз забелязвам "Европа" като лайтмотив неколкократно; предполагам, че Триер иска да ни подскаже нещо, но засега, като първа част, това остава доста мъгливо...ще изгледам последвалата "Европа" и ще се опитам да направя връзка...

2/3

Babel (2006)

Мъчителното неразбирателство, в което живеем, породено не толкова от различните езици, които говорим, а всъщност поради загубената способност да общуваме с уважение към другия, ни увлича в мрачния кръг на безразличието към отсрещния. А с този, другия, както и с всички останали, сме част от съвокупния живот, ние сме свързани в безмерната паяжина на причинността и съдбата. Действията ни отекват дори в безкрая с незнайни за нас последствия. Но ние не се интересуваме; обкръжението ни учи, че сме сами за себе си и изпитваме самодоволство при възможността наистина да е така. Но неразумността на един се отразява на мнозина и в нашия свят всеки трябва да вземе дял от доброто и злото.

Най-силно впечатление в мен остави историята на Чиеко Уатая. Върху тежестта, която тя трябва да носи, тежестта наложена от нейния недъг, се изправя липсата на внимание и топлина от страна на бащата си. На фона на безгрижното младежко ежедневие, чувството на отчужденост се засилва от отношението на връстниците й. След отчаяното ‘Гледат ни сякаш сме чудовища!’ Чиеко се впуска в предизвикателни опити да привлече към себе си и да изпита страстта, макар и тази безличната, профанната, за да се почувства жена. Играта на Кикучи е убедителна и затрогваща. Понасям с притаен дъх срама, който тя трябва да изпита, когато бива отхвърлена и пренебрегната, за да стигна до кулминацията на филма, където, разкривайки девствеността си с един изплаен, невинен и силно копнеещ поглед, Чиеко отдава тялото си на удивения инспектор Мамия. Следват болката, плачът и пречупената в ужас ръка на момичето, които ме оставят със свито сърце. Инспекторът има в себе си силата и милосърдието, след като я отблъсква, да прояви разбиране към Чиеко и да се отнесе достойно с нея, като с едно човешко същество. Прегръща я, успокоява я. Той не изисква нейното извинение. Дълго време ще гадая какво пише в бележката, която тя му предава. В този момент се сещам се за Цвайг и неговите ‘Нетърпеливо сърце’ и ‘Писмо до един непознат’. След ‘Съпругата ми не е скачала от терасата. Простреля се в главата.’ и аз, както Мамия, имам нужда от питие и време за размисъл; той прочита бележката, Уатая търси с поглед дъщеря си, аз изпадам в едно напрегнато очакване, което накрая намира успокоение едва в утешителната прегръдка на бащата. Една брилиантна сцена увенчава края на един превъзходен филм.