Мъчителното неразбирателство, в което живеем, породено не толкова от различните езици, които говорим, а всъщност поради загубената способност да общуваме с уважение към другия, ни увлича в мрачния кръг на безразличието към отсрещния. А с този, другия, както и с всички останали, сме част от съвокупния живот, ние сме свързани в безмерната паяжина на причинността и съдбата. Действията ни отекват дори в безкрая с незнайни за нас последствия. Но ние не се интересуваме; обкръжението ни учи, че сме сами за себе си и изпитваме самодоволство при възможността наистина да е така. Но неразумността на един се отразява на мнозина и в нашия свят всеки трябва да вземе дял от доброто и злото.
Най-силно впечатление в мен остави историята на Чиеко Уатая. Върху тежестта, която тя трябва да носи, тежестта наложена от нейния недъг, се изправя липсата на внимание и топлина от страна на бащата си. На фона на безгрижното младежко ежедневие, чувството на отчужденост се засилва от отношението на връстниците й. След отчаяното ‘Гледат ни сякаш сме чудовища!’ Чиеко се впуска в предизвикателни опити да привлече към себе си и да изпита страстта, макар и тази безличната, профанната, за да се почувства жена. Играта на Кикучи е убедителна и затрогваща. Понасям с притаен дъх срама, който тя трябва да изпита, когато бива отхвърлена и пренебрегната, за да стигна до кулминацията на филма, където, разкривайки девствеността си с един изплаен, невинен и силно копнеещ поглед, Чиеко отдава тялото си на удивения инспектор Мамия. Следват болката, плачът и пречупената в ужас ръка на момичето, които ме оставят със свито сърце. Инспекторът има в себе си силата и милосърдието, след като я отблъсква, да прояви разбиране към Чиеко и да се отнесе достойно с нея, като с едно човешко същество. Прегръща я, успокоява я. Той не изисква нейното извинение. Дълго време ще гадая какво пише в бележката, която тя му предава. В този момент се сещам се за Цвайг и неговите ‘Нетърпеливо сърце’ и ‘Писмо до един непознат’. След ‘Съпругата ми не е скачала от терасата. Простреля се в главата.’ и аз, както Мамия, имам нужда от питие и време за размисъл; той прочита бележката, Уатая търси с поглед дъщеря си, аз изпадам в едно напрегнато очакване, което накрая намира успокоение едва в утешителната прегръдка на бащата. Една брилиантна сцена увенчава края на един превъзходен филм.
No comments:
Post a Comment