Как искате да го живеете?
Доволни ли сте от това, което сте и което правите?
Намирате ли смисъл в ежедневието си. Обвинявате ли някой или нещо, ако това, което се случва с вас, не ви харесва?
Колко посредственост и безразличие можете да понесете?
Наистина ли обичате тази/този до вас?
Усещате ли този смътен страх, че може би някой ден ще спрете да я/го обичате?
Страхувате ли се, че може да я/го загубите?
Или можеж би съвестта ви е достатъчно чиста? Може ли съвестта да бъде "достатъчно" неопетнена? Или и тя съществува извън черно-бялата зона?
Може би сте безстрашни защото не страдате от угризения?
Доколко сте откровени?
Отчайвате ли се лесно? Какво ви води за ръка в отчаянието? Подскачате ли игриво по пътя натам?
А може би имате прекалено много неизпълнени желания?
Колко е прекалено много?
Ето това са прекалено много въпроси.
Между другото филма на Фасбиндер много ми хареса.
Решението на Ханс да напусне света може би не решава проблемите му, но освен част от живота, това е и основен похват в трагедиите.
Досега (от това, което съм гледал) Фасбиндер не дава на героите си разрешение или път различни от смъртта. Циничен е и добре изобличава.
Честита нова незапочнала, както обичаме с Ilias да казваме, година :)
